петък, 16 септември 2011 г.

Изобретяване на красиви светове

Десислава Бакърджиева и Момера Здравкова


Хайку пърформас
„Изобретяване на надеждата”
съчетава поезия, музика и танц



Мария РУСАНОВА

maria_rusanova@abv.bg


В последните години изкушеният от изкуството на танца и музиката човек няма как да не е срещал името Петър Пламенов. Неговите текстове за опера и особено за балет са запомнящи се и физиономични. Танцът е зрима поезия, а за да можеш да го обясниш, трябва да имаш душа на поет. Хайку пърформансът „Изобретяване на надеждата” обаче дръзва да съчетае изкуството на поезията и танца в едно.


Пламенов, автор на стиховете и постановката, е прекрасен поет известен с великолепните си хайку творби. Бидейки наясно с възможностите, които сцената дава за визуализиране на думите той създава редица спектакли, които обединяват поезия, музика, танц и изобразителност – „Дървото на горещите желания”, „Пияни вишни”, „Пътят”. С тях младият творец печели награди и признание като „Пътят” е включен в програмата на Третата Световна Хайку конференция, състояла се в София. Световни представители на най-краткия поетичен жанр определят спектаклите на Пламенов като явление с оригинален принос към хайку поезията и нова форма на театрално представление.


В рамките на тазгодишния Малък сезон на сцената на театър „Сфумато” Петър Пламенов представи най-новия си хайку спектакъл „Изобретяване на надеждата”. Със средствата на словото, музиката и движението се изобразяваха събитията във вътрешния свят на личността. Най-краткият поетичен жанр, се раздипля в различни емоционални форми и всеки един от стиховете заживява с множеството си значения чрез изтънчената игра на осветление, картина, мелодия, пластика и говор. За изпълнители в спектаклите си поетът винаги избира съмишленици, които по някакъв начин са не интерпретатори, а съавтори. В „Изобретяване на надеждата” вземат участие две изключителни актриси – Момера Здравкова и Десислава Бакърджиева. Дейността на всеки един в изграждането на общото внушение е от първостепенно значение. Петър Пламенов е драматург, сценограф и музикален оформител, Момера Здравкова е автор на пластиката, а сценичната адаптация е дело на Десислава Бакърджиева.



Неизменен участник (или по-скоро съучастник) в хайку-пърформансите на Пламенов е небезизвестната Момера Здравкова. Балерина с блестяща перспектива в близкото минало, търсещ и неспокоен дух, Момера е сред най-интересните и модерни творци, непобиращи се в каквато и да е рамка. Движенията и се отличават с изключителен заряд и емоционална интензивност и сами по себе си раждат поезия.



Десислава Бакърджиева, придобила напоследък популярност с участието си в нашумелия телевизионен сериал „Стъклен дом”, е поредното доказателство колко известността може да постави един творец в определена рамка и да ограничи представата за истинските му възможности. За себе си лично аз открих потенциала на тази актриса чрез блестящото и изпълнение на стиховете от „Изобретяване на надеждата”. Изтънчена чувствителност, пректрасна нюансировка, детска непосредственост, съвършено владеене на движението и пространството.




Спектакълът „Изобретяване на надеждата” напълно отговаря на заглавието си. Той носи посланието, че човек носи красотата и хармонията в себе си, че колкото и реалността да отрича надеждите и мечтите, именно способността да твориш придава смисъл на битието и облагородява света. Съприкосновението с прекрасното слово на Петър Пламенов, визуализирано от изтънченото му въображение и вроден естетизъм подари час хармония и поезия в твърде непоетичната ни действителност.


Мария РУСАНОВА е изявен балетен и културен критик, сътрудник на редица национални коментарни издания за култура. Преподавател по литература в Националното училище за танцово изкуство София.

Източник: в-к КЛАСА





© Фотосите в статията са на Росица Петрова и Румяна Мондешка

събота, 16 юли 2011 г.

Обещанието






„Тръстика смазана няма да пречупи“

БИБЛИЯ
Обещание на Бог към Творението



Надеждата не идва отвън, а се заражда в самите нас. Тя е спасение, което се постига въпреки тъгата и отчаянието. Изобретяването

й е едно от предизвикателствата на съществуването на всеки един. Истината за живота се открива сякаш не вън, а вътре в духа. Захласнат в търсенето в мига открива неподозирани светове. Аристотел учи: „Надеждата е сън на буден човек”. На възторга и въздушния красив сън на надеждата са посветени тези тихи стихове, защото обещано ни е, че макар и несъвършени сме способни на спасение.

Човекът, заставен да бъде, трябва да постигне смисъла на своето съществувание и той прави това като сътворява от безгрижието на случайността свой път, нуждаещ се от хоризоната на надеждата.

Защото сами не подизираме собствената

си безграничност, забравяме за шепота на нещо по-голямо вътре в самите нас, а надеждата осмисля усилието и прекосява безбрежното...



Петър ПЛАМЕНОВ

Изобретяване на надеждата



първи стих: Аз
втори стих: Ти
трети: Вселената


този свят
свят в свят
укрива

не зная как
но вече го правя
живея




да очакваш
пролетта
е вече пролет

вървя през полето
край мене
жужи вечността

преди погледа
надеждата
съзвава хоризонта

в копринената нежност
на първите треви
усещам ласките на битието

всяко разцъфнало цвете
ново основание
да бъдеш

през пролетта
душата ми си мисли че е цвят
за туй цъфти


в цветето видях
душата си
на слънце да се грее


онова което в мен мълчи
е същото
което поражда всички гласове

виж ме виж ме
настоява
горско цвете

зимно дърво
цъфти
с птичи гласове

два дни слънце
а е забравена
вече зимата

всяко
пролетно листенце
безшумна молитва

роза
какво да прибавиш
какво да отнемеш

гледам розата
а вдишвам
рая

ухае розата
чак до думите
които я описват


с розите гледаме залеза
тръпнем
с последния лъч

цвете какво прекрасно
оправдание да съществуваш
О свят

слънчев ден
пак съм дете
и всичко е възможно

пускаме хвърчило
за щастието
е нужен вятър

зад оградата череши
крадените
са по-вкусни

зрели череши
сдобряват
със света

щастие
и ходенето
е вид летене

със или без криле
все лети
човекът

с перо
пиша думите
за да полетят

не е тук красотата
преди да кажеш
виж

не питам
не отговорям
в захлас живея

съгледах лика си
случайно отразен
в сапуненото мехурче на света

не може денят да залезе
толкова глухарчета
в тревите светят

за глухарчето се плаша
с дъха ми
да не отлети

миг красота
само колкото
да кажеш Ах

  •  

есенна утрин
прозрачен светът
току що нарисуван с туш

изоставена къща
посещават я
само капките

зидове рухват
под спомените
на снега

къщурката се срути
натежа й
сянката на цъфналата слива

треви потънали в роса
кой друг е плакал
от гласа на славея

нищо от тъгата
не смогват да изплачат
на дъжда сълзите

само чадъри
дръзват ярко да греят
в дъждовния ден

есенен ден
сякаш винаги
тук съм бил

падащо листо
твърде тежка е сянката
за да полети

задача
да скрия всичките си океани
в капка

капка по капка
мълчанието на висините
се излива в бъбривия поток

в ноктите на шипка
крие се врабче
от дебнещата котка

четирилистна детелина
щастието
тук е и не е

знам че цветът ще падне
и все пак
вярвам че е вечен

съвършено е да разцъфтиш
а сетне
и вятърът да те отвее

лодки край брега
отраженията
аха да отплуват

лебед
плъзва се изящно
по свойто отражение

отлитат
птичките
и сенките с тях

светът е миг
отпървом цвят
а сетне пух

вселената
не знае че ме има
но аз я гледам

търся вселена
за една
прашинка

ти ме създаде безкраен
а затвори ме
в тяло

порой отнася
ухания листа мушици
и надеждата







промених се
докато вървях по пътя
а той все същия

по един път идвам
по друг се връщам
различен звук от камъни

на върха
никога не съм бил
по-малък

ако върхът отпред
не е и у мен
за къде съм тръгнала

боря се със себе си
побеждавам
и все съм победен

където бил съм за миг
бил съм
за цяла вечност

няма вода
и камъните неми
но ласките им пеят

дали живея
на пръста ми калинка
и ето ме

  •  

бистро небе
чиста надежда
след сладкия сън

не е нужно много
вселена
в която да обичаш

пътувам към себе си
но най-напред
срещам тебе

дъхни ще литне любовта ти
писмо за мен
от сърцето на глухарчето

сред въздишките
на облаците
моята не се чува

ни тук ни там
светът се ражда
помежду ни

където гледат
очите ми
гледат и за тебе

от синева заслепени
очите
стават сини

в прегръдка скрий ме
утеха да намеря
затуй че ще отмина

спаси ме от безлюбието
от ужаса да бъда
само  себе си

без усилие обичам
леко
тъй както се диша

не цвете ти ми подаряваш
а трепета
на свойте пръсти

едва едва
успокоено диша
след бурята морето

колко те обичам
виж
порая вън

на рамото ми спиш
и пак
те сънувам

отново в капана ти любов
не се удържах
възхитих се

някъде
далеч далеч
отвежда нежното ухание

в чаената чаша
твоето отражение
не смея да отпия

за устните ми ти си питие
на глътки пия
теб и себе си

разхождам се
с една светла мисъл
тази за тебе

пред целия безкрай
разбирам
капка е животът

цяла нощ
пеят щурците
и все за тебе

излезе
а цялата стая
е пълна с тебе

гледам звездите
а те не за тайните си
за тебе ми говорят

Господи
остави ме да обичам
нима за друго ме създаваш

простих на Бога
че съм смъртен
обикнах те

в очите ти живея
гледай ме
за да ме има

вълшебна нощ
а после
накъде

  •  



 
грях
цял ден
тъгувах

далече си
а по всички пътища
крачиш се мене

при тебе идвам на война
оставам сам
срещу хилядите ти лица

къде е опората
безброй треви
погазени

за тебе
ухае жасминът
а аз съм пронизан

на тебе
съм облегнал цялата си мъка
ще удържиш ли да не падна

ядосан
нагазих в тревите
а те сладко ухаят

не мога да тичам
в поле от цъфнали глухарчета
не съм жесток

замълчи
не ме тревожи с думи
остави ме да те гледам

не говори
с глас студен
можеш да ме убиеш

думите разкъсват
как след това
света да събера

гневиш се
губиш време
кога ще обичаш

изричам
остри думи
а болката е в мен

за малките болки
говоря
за голямите мълча

не изрекох
ни една от болките
а само твоето име

гневни врати
не ще заключат
любовта

море от думи
брегове от смисъл
целият безкрай оттатък

събирам те
парченце по парченце
където бяхме заедно

грижа се за себе си
а през цялото време
грижил съм се за тебе

прораснали треви
градината
забрави твойте стъпки

аз съм онова
което остава
след всичките загуби

отмъстих ти
превърнах те
в стихотворение


  •  

бяло облаче
утешава безкрайната самота
на небето

отново в къщи
само по обувките личи
че били сме някъде

вятърът видях огънат
за миг
в пясъците стихнал

никоя пустиня
не подозира
пустотата  си

всяка стъпка
носи вина
за една тревица

безумен вятър
счупи цъфналата вейка
сега кого ще милва

защо се гневи
щом може да гали
вятърът

забравя се гнева там
при гласа
на потока

миг обич
осмисля
години безлюбие

с обичта към тебе
света
обиквам

на този свят дойдох
единствено
за да обичам

не Ох
Ах
надежда

неделена сутрин
с палачиниките на майка
светът още има смисъл

стара песен
знае всичко
за мен

сам над себе си надвесен
в небе или в бездна
политам

в тихите води
огледан
по-мъдър е света

възхищението
изглежда по-мъдро
от мъдростта

в сянката нагазих
хладен ручей
потръпвам

пее реката
с гласа
на всяко камъче

разсеях се за миг
и тази красота
без мен отмина

безсилни клонки
снежинка още
и ще ги прекърши

застива светът
преобърнат
на висулка лед

докосва погледът
недокоснато остава всичко
но погалено все пак

есенна гора
тук грях е
всеки звук

кому съм нужен
на листеца
за да възкликна, когато се отронва

упорита тъга
не я прогонва
дори пролетното слънце

всичко тук
за малко
игра на вечност

само в мига красота
напълно
тук съм

дори
и малко да липсва
липсват  светове

накрая
ти оставаш само
мъдра тъга

толкова често
вместо надежда
стихотворение

помня
само онова което
ме е преобразило

докато
чакам милост
спасявам мушица

и цяла вселена
не може да запълни
отсъствието на една прашинка

роса просветва
плъзва се потъва в мрак
но е просветнала все пак

възторгът
смисълът
на дългия път

пиша
за този свят
а получава се друг


играя си с живота
като с вечност
а той изплъзва се като време



надеждата
с хартиено корабче
да преплуваш океани