събота, 16 юли 2011 г.

Изобретяване на надеждата



първи стих: Аз
втори стих: Ти
трети: Вселената


този свят
свят в свят
укрива

не зная как
но вече го правя
живея




да очакваш
пролетта
е вече пролет

вървя през полето
край мене
жужи вечността

преди погледа
надеждата
съзвава хоризонта

в копринената нежност
на първите треви
усещам ласките на битието

всяко разцъфнало цвете
ново основание
да бъдеш

през пролетта
душата ми си мисли че е цвят
за туй цъфти


в цветето видях
душата си
на слънце да се грее


онова което в мен мълчи
е същото
което поражда всички гласове

виж ме виж ме
настоява
горско цвете

зимно дърво
цъфти
с птичи гласове

два дни слънце
а е забравена
вече зимата

всяко
пролетно листенце
безшумна молитва

роза
какво да прибавиш
какво да отнемеш

гледам розата
а вдишвам
рая

ухае розата
чак до думите
които я описват


с розите гледаме залеза
тръпнем
с последния лъч

цвете какво прекрасно
оправдание да съществуваш
О свят

слънчев ден
пак съм дете
и всичко е възможно

пускаме хвърчило
за щастието
е нужен вятър

зад оградата череши
крадените
са по-вкусни

зрели череши
сдобряват
със света

щастие
и ходенето
е вид летене

със или без криле
все лети
човекът

с перо
пиша думите
за да полетят

не е тук красотата
преди да кажеш
виж

не питам
не отговорям
в захлас живея

съгледах лика си
случайно отразен
в сапуненото мехурче на света

не може денят да залезе
толкова глухарчета
в тревите светят

за глухарчето се плаша
с дъха ми
да не отлети

миг красота
само колкото
да кажеш Ах

  •  

есенна утрин
прозрачен светът
току що нарисуван с туш

изоставена къща
посещават я
само капките

зидове рухват
под спомените
на снега

къщурката се срути
натежа й
сянката на цъфналата слива

треви потънали в роса
кой друг е плакал
от гласа на славея

нищо от тъгата
не смогват да изплачат
на дъжда сълзите

само чадъри
дръзват ярко да греят
в дъждовния ден

есенен ден
сякаш винаги
тук съм бил

падащо листо
твърде тежка е сянката
за да полети

задача
да скрия всичките си океани
в капка

капка по капка
мълчанието на висините
се излива в бъбривия поток

в ноктите на шипка
крие се врабче
от дебнещата котка

четирилистна детелина
щастието
тук е и не е

знам че цветът ще падне
и все пак
вярвам че е вечен

съвършено е да разцъфтиш
а сетне
и вятърът да те отвее

лодки край брега
отраженията
аха да отплуват

лебед
плъзва се изящно
по свойто отражение

отлитат
птичките
и сенките с тях

светът е миг
отпървом цвят
а сетне пух

вселената
не знае че ме има
но аз я гледам

търся вселена
за една
прашинка

ти ме създаде безкраен
а затвори ме
в тяло

порой отнася
ухания листа мушици
и надеждата







промених се
докато вървях по пътя
а той все същия

по един път идвам
по друг се връщам
различен звук от камъни

на върха
никога не съм бил
по-малък

ако върхът отпред
не е и у мен
за къде съм тръгнала

боря се със себе си
побеждавам
и все съм победен

където бил съм за миг
бил съм
за цяла вечност

няма вода
и камъните неми
но ласките им пеят

дали живея
на пръста ми калинка
и ето ме

  •  

бистро небе
чиста надежда
след сладкия сън

не е нужно много
вселена
в която да обичаш

пътувам към себе си
но най-напред
срещам тебе

дъхни ще литне любовта ти
писмо за мен
от сърцето на глухарчето

сред въздишките
на облаците
моята не се чува

ни тук ни там
светът се ражда
помежду ни

където гледат
очите ми
гледат и за тебе

от синева заслепени
очите
стават сини

в прегръдка скрий ме
утеха да намеря
затуй че ще отмина

спаси ме от безлюбието
от ужаса да бъда
само  себе си

без усилие обичам
леко
тъй както се диша

не цвете ти ми подаряваш
а трепета
на свойте пръсти

едва едва
успокоено диша
след бурята морето

колко те обичам
виж
порая вън

на рамото ми спиш
и пак
те сънувам

отново в капана ти любов
не се удържах
възхитих се

някъде
далеч далеч
отвежда нежното ухание

в чаената чаша
твоето отражение
не смея да отпия

за устните ми ти си питие
на глътки пия
теб и себе си

разхождам се
с една светла мисъл
тази за тебе

пред целия безкрай
разбирам
капка е животът

цяла нощ
пеят щурците
и все за тебе

излезе
а цялата стая
е пълна с тебе

гледам звездите
а те не за тайните си
за тебе ми говорят

Господи
остави ме да обичам
нима за друго ме създаваш

простих на Бога
че съм смъртен
обикнах те

в очите ти живея
гледай ме
за да ме има

вълшебна нощ
а после
накъде

  •  



 
грях
цял ден
тъгувах

далече си
а по всички пътища
крачиш се мене

при тебе идвам на война
оставам сам
срещу хилядите ти лица

къде е опората
безброй треви
погазени

за тебе
ухае жасминът
а аз съм пронизан

на тебе
съм облегнал цялата си мъка
ще удържиш ли да не падна

ядосан
нагазих в тревите
а те сладко ухаят

не мога да тичам
в поле от цъфнали глухарчета
не съм жесток

замълчи
не ме тревожи с думи
остави ме да те гледам

не говори
с глас студен
можеш да ме убиеш

думите разкъсват
как след това
света да събера

гневиш се
губиш време
кога ще обичаш

изричам
остри думи
а болката е в мен

за малките болки
говоря
за голямите мълча

не изрекох
ни една от болките
а само твоето име

гневни врати
не ще заключат
любовта

море от думи
брегове от смисъл
целият безкрай оттатък

събирам те
парченце по парченце
където бяхме заедно

грижа се за себе си
а през цялото време
грижил съм се за тебе

прораснали треви
градината
забрави твойте стъпки

аз съм онова
което остава
след всичките загуби

отмъстих ти
превърнах те
в стихотворение


  •  

бяло облаче
утешава безкрайната самота
на небето

отново в къщи
само по обувките личи
че били сме някъде

вятърът видях огънат
за миг
в пясъците стихнал

никоя пустиня
не подозира
пустотата  си

всяка стъпка
носи вина
за една тревица

безумен вятър
счупи цъфналата вейка
сега кого ще милва

защо се гневи
щом може да гали
вятърът

забравя се гнева там
при гласа
на потока

миг обич
осмисля
години безлюбие

с обичта към тебе
света
обиквам

на този свят дойдох
единствено
за да обичам

не Ох
Ах
надежда

неделена сутрин
с палачиниките на майка
светът още има смисъл

стара песен
знае всичко
за мен

сам над себе си надвесен
в небе или в бездна
политам

в тихите води
огледан
по-мъдър е света

възхищението
изглежда по-мъдро
от мъдростта

в сянката нагазих
хладен ручей
потръпвам

пее реката
с гласа
на всяко камъче

разсеях се за миг
и тази красота
без мен отмина

безсилни клонки
снежинка още
и ще ги прекърши

застива светът
преобърнат
на висулка лед

докосва погледът
недокоснато остава всичко
но погалено все пак

есенна гора
тук грях е
всеки звук

кому съм нужен
на листеца
за да възкликна, когато се отронва

упорита тъга
не я прогонва
дори пролетното слънце

всичко тук
за малко
игра на вечност

само в мига красота
напълно
тук съм

дори
и малко да липсва
липсват  светове

накрая
ти оставаш само
мъдра тъга

толкова често
вместо надежда
стихотворение

помня
само онова което
ме е преобразило

докато
чакам милост
спасявам мушица

и цяла вселена
не може да запълни
отсъствието на една прашинка

роса просветва
плъзва се потъва в мрак
но е просветнала все пак

възторгът
смисълът
на дългия път

пиша
за този свят
а получава се друг


играя си с живота
като с вечност
а той изплъзва се като време



надеждата
с хартиено корабче
да преплуваш океани





Няма коментари:

Публикуване на коментар